The art of being alone

Posted: 16.09.2012 in опити

At first -like in every game – rules are  simple –– you start alone. In the beginning walking is easy; soon it gets even a bit boring. Then comes the landscape. You get to know the nature and it both impresses and scares you. So for some time you’re running with the horses, trying to catch the birds, following your own footsteps on the beach, forgetting to breath at every sunset and sometimes even on the sunrises. You’re wild and free and it feels good. Then come the people. Rules get a bit complicated. You should smile. You should talk. You should impress. The last one is optional, but you want to win some extra points. Suddenly, everything gets so important, because they are here and you want them to stay. You stop racing with the wind, because you look ridiculous in their eyes. You stop singing and dancing and laughing at your own, because you’re not alone anymore. You grow up. You get hurt. You learn about the others. You find yourself. Then you get lost. You’re now on level two. You need attention, you need approval, you need love. Finding the secret treasure is a complicated task. Where to search? Whom to ask? You are all alone on that mission. Seeking and hesitating, it seems that you’ve been trying for ages… And yet, you still don’t have the key.

Games are never simple. The only basic rule – to stay alive.  That’s the key. And all of a sudden, everything becomes easier. You are on your own and for some reason, it feels good. You see the others, too, they pass through you like a wind, like a summer rain, few ones can even provoke a storm. And it all passes. Sometimes it never really ends. But you’ve already learnt – keep walking. On your own.  That’s your game. So what actually game over means?

Реклами

La despedida

Posted: 10.09.2012 in опити

Pronto me voy. Lo que me has regalado, lo recordaré y lo utilizaré. Lo que no me has enseñado, lo buscaré en otro sitio. Gracias a ti, he aprendido soñar y amar en español. Mejor dicho,soñar y amar en general. Lo que soy es lo que siento. Me has hecho sentir feliz y capaz de transmitir aquella felicidad a los demás. Contigo fue fácil sentirse llena de sueños y oportunidades infinitas. No estoy segura que mi camino tenga que ser tan agradable a cada paso, pero te agradezco por la comodidad – necesitaba saber que a veces las cosas te impresionan solamente por el hecho de ser tan sencillas. Me ha gustado sentirme parte de ti, aunque como todo en mi vida, también hubo su fecha de caducidad. Ahora me despido para buscar. Buscaré para saber si tengo que volver. Volveré para crear. Mientras me quedaré soñando contigo. Me voy y el viento me llevará muy lejos donde ni siquiera he imaginado llegar. Todos dicen que una vez allí, no hay camino atrás. Sin embargo, todo sabemos, él como yo, que siempre cambia la dirección.

La tristeza que tiene mi alma,
por el blanco camino la dejo,
para ver si la encuentran los niños
y en el agua la vayan hundiendo,
para ver si en la noche estrellada
a muy lejos la llevan los vientos.

Фрагменти

Posted: 30.08.2012 in опити

Отново в Испания.Чувството е едновременно познато и непознато.Познат,любим език в устите на непознати хора.И все пак – Испания, слънцето, плажът,скрит сред буйните дървета,сиестата,храната,светлината и топлината на земята и душите им…Имам чувството, че се намирам в испанския Атлантик сити – Йорет  де Мар е едно искрящо,светещо и пулсиращо сърце в Каталуния – посрещат те феерия от осветени фонтани, милиони барове и дискотеки,неонови табели на всички онези продукти,марки,фаст-фуд-ове и др,заради които мразиш големите градове.Тук всичко е в малки мащаби,но с идеята да се набие в очите. Дори и Статуя на свободата си имат. И,може би пък заради това,тук се чувствам свободна. С прекосяването на метри и километри, планини и морета, столици и държави,малко по-малко изхвърляш от свръхбагажа си – всички онези свръх-страхове, свръх-притеснения и свръх-угризения,които не се побират в куфара ти, но преливат в душата ти – и неусетно,когато пристигнеш,още с кацането разбираш,че си ги изхвърлил зад борда. Вече си лек като перце.

                                                                    *  *  *

Със смесица от удивление и страх си давам сметка,че познавам Испания по-добре от България…или почти. Ориентирам се по картата,знам горе-долу къде се намират всички по-големи(или не чак толкова големи) градове, обиколила съм почти всички региони,потопила съм се в атмосферата им – яла съм паеля във Валенсия, пътувала съм с корабче до островите Сиес в Галисия, била съм на религиозните процесии за Великден в Андалусия, опитвам се да разбирам каталунски откакто съм тук, научих испански в най- удачното място в Кастиля – Саламанка, пих много вино в Навара и Риоха, говорих за сеператизъм, патриотизъм и други такива демони с баските… Никое от тези места не ме прие, не ме направи испанка, не ме накара да остана завинаги, но някак странно се чувствам част от всяко едно от тях и тайничко се надявам, че както аз отворих сърцето си за Испания, така и Испания е разкрила тайните си пред мен. Каквото и да беше това, което ми се случи тази година, беше магическо!

                                                                     *  *  *

Понякога се чудя дали местата, както хората, имат памет?Дали да срещнеш един град, една страна, е така лично и необикновено като да срещнеш човек? Дали както ти се чувстваш по-добър, по-пълноценен и по-богат след всяка една такава среща, дали това усещане се предава и на мястото, дали всеки случаен и неслучаен минувач му оставя по нещо, пълни го с мисли, вълнения и впечатления? Тръгвам си неочаквано скоро, а може пък и да съм била прекалено дълго време тук – в крайна сметка е почти  едно и също, защото е дошъл моментът, в който въпросите нахлуват като лятна буря в главата ти и дори екстремното гмуркане в морето не ги прогонва….Дали брега на Морайра ще запомни, че съм била тук, че съм живяла под тези слънчеви лъчи, че съм се будила с пясък в косите и вятър в очите, или пък морето безмилостно ще заличи не само стъпките ми по плажната ивица, но и всеки белег в сърцето ? Дали когато се върна ще бъде така, сякаш никога не съм си тръгвала, или пък сякаш никога не съм била? Дали след тази година станахме и по-добри, по-мъдри, по-опитни, или взаимно се принизихме до онова ниво, в което просто съществуваме, без смисъл, без причина, без посока? Дали ако достатъчно дълго се взирам в необятните ти води, идеята да си тръгна ще спре да предизвиква онова чувство на леко неудобство, сякаш столът, на който седя е прекалено твърд или прекалено висок? Ако обещая да замина, обещаваш ли, че ще ме чакаш да се върна?

Тук и там

Posted: 25.07.2012 in опити

Спомняте ли си за онзи съдбоносен,леко драматичен момент,някъде след физическото и евентуално около емоционалното ви съзряване,когато родителите ви са ви казали : „Учи езици, за да можеш да заминеш да учиш в чужбина.“ А спомняте ли си за онзи момент, в който вие, нетърпеливи да се озовете заобиколени от хора,които не ви разбират и вие не разбирате, да трябва сами да си перете чорапите, да си готвите и да си плащате сметките, си казвате: „Ще отида в езикова гимназия и ще уча езици,за да замина в чужбина.“Да, този последния момент и аз не си го спомням. Но все повече се убеждавам, че случайността, неинформираността или спонтанността,която ме е изпратила да уча в чужбина, е бил онзи знак по пътя,който несъзнателно съм последвала,но  за когото винаги ще съм благодарна.

За мен ползата от ученето в чужбина е огромна,но на доста заден план е академична страна. Определено мисля,че образователната система във Франция (за която имам лични наблюдения) е по-организирана, ефективна и изключително насочена в полза на ученика/студента, но твърдо вярвам,че всеки, който има желание да учи и да се занимава с нещо, би могъл да постигне това във всякакви условия, дори и в българските такива. Никога не съм учила в български унивеситет и затова не мисля, че мога да дам каквато и да било оценка за организацията и ползата му, но, гледайки повечето ми приятели, останали тук, си казвам, че надежда винаги има, но трябва да се търси в хората, а не в системата. И така, равносметката ми след 2 години прекарани във Франция и една година в Испания – ползата на ученето в чужбина е най-вече в пътуването и тук въобще не говоря за идеята да можеш да се придвижваш по-лесно по света. В крайна сметка вече за никого не е невъзможно да осъществи мечтите си да види Айфеловата кула, Миланската скала или музея Прадо, защото нискотарифните авиокомпании стигат довсякъде, дори и до софийската Враждебна. Тук обаче говоря за един друг вид пътуване, една възможност да погледнеш на всичко от друга страна, с други очи, през хиляди километри и на други езици.  Да излезеш навън означава да си дадеш сметка за целия останал свят,който те обгражда, но за когото твърде малко си мислил преди. И преди всичко да заминеш значи да приемеш за възможно това, че този свят е и твой. Никак не е лесно, а още по-малко е безплатно да бъдеш там. Но всички рискове, усилия и жертви си струват. Да учиш някъде не е като да заминеш на екскурзия. Да учиш в чужбина значи да да дишаш,да се интегрираш, да твориш,да мислиш,да се колебаеш и да взимаш решения в един различен контекст, в една нова реалност – твоята собствена. В този нов свят често осъзнаваш, че си сам срещу всички и всичко и чувството е плашещо. Отново тук обаче, още по-често си даваш сметка, че пред теб се откриват безброй невероятни възможности и чувството е опияняващо. Когато бях малка си мечтаех да отида в Париж и да видя Айфеловата кула  и това като че ли беше върхът на мечтите и желанията ми – не знаех как да отида по-далеч. Преди няколко години започнах да си мечтая да отида в Чили и само след няколко месеца ще отида възможно най-далеч от всичко, което познавам и с което съм свикнала. В последните месеци и години хората все повече започнаха да говорят за една безкрайна криза, за едно изгубено поколение, за погребани мечти и непозволени амбиции. Не живея на друга планета, но за мен света никога не е предлагал повече възможности отсега. Криза?  – това лято си намерих работа в Испания, която в момента би трябвало да е на ръба на пропастта. Не съм наивна и не смятам, че всичко е лесно и възможно, но определено смятам, че за всеки със ясни цели и конкретни действия за постигането им много неща са възможни тук и сега, в този контекст. И това, мисля си, е най-ценното, на което ме научи живота в чужбина – да мечтаеш смело и да действаш още по-смело. Време за губене няма.

Made in Salamanca

Posted: 10.06.2012 in кутия

Благодаря ти,че ми показа какво е да се чувстваш у дома. Благодаря ти, че сподели с мен хармонията, красотата и жизнеността си. Благодаря ти, че ми подари време да бъда свободна, несериозна, спонтанна и жива с теб и за теб. Благодаря ти, че по магически, почти неуловим начин, ми показа пътя, по който трябва да вървя оттук нататък. Благодаря ти, че напълни устата ми с думи, ума ми – с картини, душата ми – с емоции. Благодаря ти за несигурността, безнадеждността и разочарованието – без тях нищо от това, което ми се случи, нямаше да е истинско. Благодаря ти за пътешествията, за музиката в сърцето ми, която вече звучи с твоя глас. Благодаря ти за всичко онова, което, без да подозираш, криеш в себе си и даваш на онези, които имат честта да се влюбят в теб завинаги. Благодаря ти, че понякога, в късни часове и в тихи утрини, усещам аромата ти и знам, че е само мой, поне в тази вечност. Благодаря ти, че ми позволи да споделя магията ти и дори да си взема малко от нея за спомен. Благодаря ти, че ми позволи да бъда различна от това, което съм другаде, но по-близо до онова, което искам да бъда. Благодаря ти, че ми даде време за размисъл. Благодаря ти, че ми позволи да направя от теб и чрез теб всичко, което си поискам. Благодаря ти, че няма да се сбогуваш с мен, защото и ти като мен тайно вярваш, че пак ще се срещнем. Благодаря ти за всичко, което си, и за всичко това, което съм аз с теб. Благодаря ти, Саламанка!

Lights off

Posted: 01.06.2012 in кутия

Saying goodbye is nothing but letting the other follow his dream just like you are chasing  yours. In order to meet again all you have to do is build a new dream together.

Posted: 24.05.2012 in кутия

Olvidamos las cosas que sólo entendemos. Recordamos siempre las cosas que,además de entender,sentimos.

F.R.