lo cierto

A veces la felicidad se cae en pedazos con las palabras.

Con cada sonido oído, menos se siente, menos se vive.

Y en momentos así es el silencio sólo que  la contiene y la alimenta, aquella felicidad imprevista, soñada entre dos pesadillas.

El vacío la rellena de sentido y de emoción, de palabras pensadas y no proclamadas, de dibujos en el aire de siluetas perfectas en su imperfección y de muchas sonrisas cuya respuesta resona en los oídos y la mente.

Y en aquellos mismos momentos cierro los ojos y aprieto el botón y empieza la película, todo gira en blanco y negro, sin sonido, sin palabras, incluso sin abrir los ojos … Y todo lo que veo son campos infinitos a través de caleidoscopios gigantes.

Nunca había imaginado tantos colores.

 

Otro mundo es posible

Hace más de un mes que las calles en la capital de Bulgaria se llenan de gente pidiendo la resignación del gobierno. La plaza “Independencia” huele a rabia y descontento. Cada día  las seis y media de la tarde es la hora de aquellos que ya no pueden y no quieren más. El mensaje es sencillo y claro – el juego de los pocos con el dinero y la confianza de los demás ya llega a su punto final.

Los búlgaros decimos a menudo que somos una nación triste, desesperada y conformista. Por mucho tiempo en nuestro país la sociedad civil estaba formada por los descontentos, malentendidos, olvidados o discriminados quienes a la hora de elegir su futuro siempre pulsaban el botón “replay”. Después de tantos años, dicen, de dominio por los bizantinos, turcos y soviéticos el conformismo ya hace parte de la mentalidad de los búlgaros. Esas y otras cosas dicen algunos politólogos, psicólogos, políticos y los medios de comunicación dócilmente repiten y publican. Pero en la plaza “Independencia” no escucha nada de eso- la música, los gritos y la energía positiva lo amortigua todo.

En febrero solamente la plaza frente del Parlamente estaba llena de gente denunciando las cuentas astronómicas del gas y llamaban a la acción por parte del gobierno. Milagro, hubiera dicho alguien, pero los políticos se fueron. Y con su dimisión dejaron a esos con hambre y sin dinero solos, adornados de sus conceptos poco claros de “reforma judicial o de “convocatoria de la Asamblea constituyente”. El hecho de que los políticos se hubieran ido no ayudaba mucho para pagar las cuentas. Los eventos que sucedieron y los resultados de las elecciones anticipadas en mayo mostraron claramente que todo eso era una lucha más bien por los bienes que por los ideales. El 12 de Mayo 53,5% de los búlgaros votaron por lo mismo y los mismos para poder volver “a la normalidad”. Sin embargo, los demás cuyos votos se quedaron al fondo de las urnas son los “callejeros” de las protestas de hoy. Porque ellos saben que normalidad en este país significa libertad y impunidad para todos aquellos que tienen hoy el poder en sus manos. Por eso también gritan todos “Dimisión”. Pero no mañana, sino hoy. Ahora mismo.

Es cierto que esa no es la rebelión de los vulnerables de la nación. Ellos no piden dinero ni pan, sino justicia y democracia. Sin embargo saben exactamente el significado de esas palabras y el camino para llegar a ese futuro que quieren y merecen. Porque, a pesar de todo, han tomado la decisión de quedarse en Bulgaria, de luchar por su vida y las cosas que adoran y admiran. Obviamente no representan ellos todos los búlgaros – no son todos en el país “bien nutridos, bien formados y bien realizados “. Pero ellos también tienen derecho de ser representados y gobernados por aquellos que han elegido con consciencia e ilusión. Por desgracia eso no ocurre hoy. Y por eso sale fuera la gente. Por eso explica, grita y manda – basta con los intereses de unos y la servidumbre del resto del país. Por eso se llenan las calles día tras día – para mostrar a aquellos al otro lado, bien sentados y en seguro en sus oficinas  que la tolerancia no significa conformismo. Y, en cambio, tiene fecha de caducidad. En nuestro país la paciencia venció cuando los políticos decidieron que ya ni siquiera era necesario ocultar la cara contaminada de la vida política donde los criminales de ayer se convierten en los expertos y profesionales de hoy. Donde los ministros, las alianzas y los discursos cambian con la velocidad dictada por los intereses personales que las mueven. Donde los conceptos de círculos oligárquicos, ilegales y  no investigados forman parte de la definición de la actual élite política.

Al final es importante entender – en lugar de siempre oponer los ricos y los pobres, los educados y los incultos, los informados y los ignorantes (o mal informados), el problema tiene que girar entre la justicia y la falta de moralidad y responsabilidad. Y en este caso, me parece, el pueblo debería de encontrarse unido en la plaza “Independencia”. Porque en el futuro otro mundo siempre es posible, pero muchos lo necesitan hoy.

Valencia – formas y colores

Познати улици, непознати усещания

Гледам София през твоите очи и сякаш я виждам за първи път. Изведнъж ми се струва толкова красива, магическа и флуоресцентно – примамлива, че без колебание се гмуркам в тези павирани,асфалтирани разголени недра.

Белезите ѝ са разнородни, но на допир все така релефно-пулсиращи от спомени. От стари, избледнели комунистически паметници, през сърбящи неонови табели, та чак до великански, грозно стоящи върху градската кожа огледални офис сгради.

София е пъстра като родопско одеяло – понякога е едновременно и натурално зелена, и небесносиня, и по градски сива, но и изкусително червена, и закачливо жълта, и сладко оранжева. Очите ми се превръщат в калейдоскопи, а душата ми е въртящ се пумпал.

Заради теб и чрез теб виждам София истински, сюрреалистично, триизмерно и абстрактно. Виждам я, а и теб виждам – виждам те между струите на фонтана пред Народния; виждам те седнал, усмихнато-смутен на пейката до Славейкови. Там си и в галериите, в театрите, в кината. Вкусвам те с домашната лимонада, вдишвам те с мириса на лалета и те усещам с вятъра, който обръща клоните в двора ми. Усмивката ти медено се отразява върху медните куполи на Александър Невски, а очите ти светят в тъмното с блясъка на последните преминаващи фарове по улиците на нощна София.

Търсейки те, откривам тази моя София и нямам търпение да ти я подаря, опакована в мистерия и с лепнат етикет : „ Очаквам те!“.

 

Sin palabras

Me gusta cuando callas, porque en seguida tu mirada empieza a hablarme. Me gusta nadar en tus ojos, perderme en los horizontes infinitos que se abren a cada movimiento tuyo.Me gusta cuando callas, porque la paz que me rodea calienta mi cuerpo y mi alma. Me gusta cuando callas, porque a veces necesito el silencio profundo de mi casa que eres tú. Te veo como una galáctica misteriosa en mi universo, como un pensamiento extraño, inesperado y descontrolado que se libera en mi mente y florece en mi corazón.

Me gusta mirar más allá de tus besos y cariños, más allá, donde los colores se vuelven fluorescentes, y dejen una dulce picadura al abrir los ojos.

Te encuentro siempre al mismo lugar,bajo la sábana de sueños que complementamos un poco cada día.

Me gusta cuando callas y bebo de este momento con tanta sed, porque sé leer tus silencios, los mismos que prometen lo único deseado – hablar sin palabras hasta el infinito, más allá de la distancia de tiempo y espacio, más allá de mis lágrimas destructivas o de tu vuelo perdido en la tormenta del futuro imprevisto..mis ojos y labios siempre se serrarán con el único deseo de encontrarte en el silencio.

Ojalá

Има две трагедии в живота на човек. Сред многото болки и разочарования,тези два момента оставят белези завинаги – първият е човек да изгуби себе си, идеалите и посоката в живота, а другият е да изгуби онези, които осмислят съществуването му. Не мога да си представя какво ли е усещането,когато и двете се случат едновременно.

Повечето хора свързват датата 11 септември с една година. С две кули. С едно действие и безброй последствип, които все още движат и променят света без да е ясно накъде отива всичко. За една друга малка част от този свят,на една райска земя с чудновата форма, 11 септември е спомен за една друга трагедия, все така силна и все толкова лична. Годината е 1973, мястото е Чили, а моментът – този на унищожаването на една илюзия и безброй мечти и идеали. Не потъпкване, забравяне или цензуриране – не. Смазване,убиване, екзекутиране на всичко от което и за което човек живее. За някои този ден е бил може би светлият знак на една идеологическа революция – тържественото потушаване на комунистическия пламък. А за всички останали това е било началото на агонията и неибежния край на света такъв,какъвто са го познавали. Смъртта на един чист,наивен идеализъм,на едни светли думи,които както и да се тълкува днес политическата им принадлежност, са носели вяра и спокойствие тогава. На онзи 11 септември, по изгрев слънце, първите изстрели са уповестили края на този утопичен сън.  А събуждането е дало началото на един кошмар.

Спомените са като невидим товар – човек изглежда нормален за околните и само скришом и насаме си позволява да се превива под смазващата тежест, която носи всеки ден. Чили е родила невероятни писатели. По – точно е отгледала хора,достатъчно силни да носят завинаги отпечатъка на тази трагедия, винаги обща, но неизменно лична, която напоява страниците с искреност и емоционална критичност. Тъжно е, че именно трагедиите и безнадеждността раждат големи подвизи и велики идеи, но всъщност това е необяснимото у човека – дори след непреодолимото бедствие, той оцелява. За да разкаже. За да осмисли. И, ако е възможно, да промени – ако не хода на световната история, то поне този на своята лична такава.

Cuento para despertar

 

De repente se puso a llorar. No sabía la razón ni tampoco si aquellas lágrimas eran de alegría, de miedo o tal vez de solitud. Lloraba y lloraba hasta que se inundó su corazón. En seguida el líquido de los sentimientos, parecido a un tsunami, rompió las paredes de su alma, de su mundo tranquilo y ordenado, y salió fuera. Las lágrimas, una vez lejos de la prisión del cuerpo, empezaron a correr, a volar por la tierra sucia, envolviendo en su tormenta todas las emociones que pudieran encontrar por el camino. Ella en seguida se dio cuenta y dejó todo para ir a buscar a su alma escapada. Mientras ella viajaba hacía su único tesoro, la fuente se había convertido en río, potente e incontrolable como sólo los sentimientos pueden ser. Entretanto ella subía montañas, pasaba por junglas, encontraba gente, escuchaba historias , crecía y aprendía, pero sólo pensaba en su alma perdida. El río, antes suyo, pero ya salvaje, marcaba nuevos caminos, movía pueblos, regaba desiertos… Un día escuchó hablando que el río se había unido al océano y, transformado en corriente entre cuyas olas se perdían nadadores, buscaba tierras calientes para amarrar. Nunca había corrido tan rápido ella, parecía una fantasma, un sueño, un juego de aire para todos que la veían pasando. Llegó pronto a la costa. Sin pensar mucho se metió en el agua para enfrentarse con lo que había perdido. Buscaba y buscaba, buceaba con la certeza de ver de pronto todos sus demonios, miedos y debilidades. Esperaba afrontar un monstruo tan sobro y tan mágico como solo las profundidades de la alma humana pudieran crear. Finalmente, cansada, se dejó al corriente llevarla.  Nunca había visto un agua tan limpia, tan silenciosa, tan tranquilla.

The art of being alone

At first -like in every game – rules are  simple –– you start alone. In the beginning walking is easy; soon it gets even a bit boring. Then comes the landscape. You get to know the nature and it both impresses and scares you. So for some time you’re running with the horses, trying to catch the birds, following your own footsteps on the beach, forgetting to breath at every sunset and sometimes even on the sunrises. You’re wild and free and it feels good. Then come the people. Rules get a bit complicated. You should smile. You should talk. You should impress. The last one is optional, but you want to win some extra points. Suddenly, everything gets so important, because they are here and you want them to stay. You stop racing with the wind, because you look ridiculous in their eyes. You stop singing and dancing and laughing at your own, because you’re not alone anymore. You grow up. You get hurt. You learn about the others. You find yourself. Then you get lost. You’re now on level two. You need attention, you need approval, you need love. Finding the secret treasure is a complicated task. Where to search? Whom to ask? You are all alone on that mission. Seeking and hesitating, it seems that you’ve been trying for ages… And yet, you still don’t have the key.

Games are never simple. The only basic rule – to stay alive.  That’s the key. And all of a sudden, everything becomes easier. You are on your own and for some reason, it feels good. You see the others, too, they pass through you like a wind, like a summer rain, few ones can even provoke a storm. And it all passes. Sometimes it never really ends. But you’ve already learnt – keep walking. On your own.  That’s your game. So what actually game over means?

La despedida

Pronto me voy. Lo que me has regalado, lo recordaré y lo utilizaré. Lo que no me has enseñado, lo buscaré en otro sitio. Gracias a ti, he aprendido soñar y amar en español. Mejor dicho,soñar y amar en general. Lo que soy es lo que siento. Me has hecho sentir feliz y capaz de transmitir aquella felicidad a los demás. Contigo fue fácil sentirse llena de sueños y oportunidades infinitas. No estoy segura que mi camino tenga que ser tan agradable a cada paso, pero te agradezco por la comodidad – necesitaba saber que a veces las cosas te impresionan solamente por el hecho de ser tan sencillas. Me ha gustado sentirme parte de ti, aunque como todo en mi vida, también hubo su fecha de caducidad. Ahora me despido para buscar. Buscaré para saber si tengo que volver. Volveré para crear. Mientras me quedaré soñando contigo. Me voy y el viento me llevará muy lejos donde ni siquiera he imaginado llegar. Todos dicen que una vez allí, no hay camino atrás. Sin embargo, todo sabemos, él como yo, que siempre cambia la dirección.

La tristeza que tiene mi alma,
por el blanco camino la dejo,
para ver si la encuentran los niños
y en el agua la vayan hundiendo,
para ver si en la noche estrellada
a muy lejos la llevan los vientos.

Фрагменти

Отново в Испания.Чувството е едновременно познато и непознато.Познат,любим език в устите на непознати хора.И все пак – Испания, слънцето, плажът,скрит сред буйните дървета,сиестата,храната,светлината и топлината на земята и душите им…Имам чувството, че се намирам в испанския Атлантик сити – Йорет  де Мар е едно искрящо,светещо и пулсиращо сърце в Каталуния – посрещат те феерия от осветени фонтани, милиони барове и дискотеки,неонови табели на всички онези продукти,марки,фаст-фуд-ове и др,заради които мразиш големите градове.Тук всичко е в малки мащаби,но с идеята да се набие в очите. Дори и Статуя на свободата си имат. И,може би пък заради това,тук се чувствам свободна. С прекосяването на метри и километри, планини и морета, столици и държави,малко по-малко изхвърляш от свръхбагажа си – всички онези свръх-страхове, свръх-притеснения и свръх-угризения,които не се побират в куфара ти, но преливат в душата ти – и неусетно,когато пристигнеш,още с кацането разбираш,че си ги изхвърлил зад борда. Вече си лек като перце.

                                                                    *  *  *

Със смесица от удивление и страх си давам сметка,че познавам Испания по-добре от България…или почти. Ориентирам се по картата,знам горе-долу къде се намират всички по-големи(или не чак толкова големи) градове, обиколила съм почти всички региони,потопила съм се в атмосферата им – яла съм паеля във Валенсия, пътувала съм с корабче до островите Сиес в Галисия, била съм на религиозните процесии за Великден в Андалусия, опитвам се да разбирам каталунски откакто съм тук, научих испански в най- удачното място в Кастиля – Саламанка, пих много вино в Навара и Риоха, говорих за сеператизъм, патриотизъм и други такива демони с баските… Никое от тези места не ме прие, не ме направи испанка, не ме накара да остана завинаги, но някак странно се чувствам част от всяко едно от тях и тайничко се надявам, че както аз отворих сърцето си за Испания, така и Испания е разкрила тайните си пред мен. Каквото и да беше това, което ми се случи тази година, беше магическо!

                                                                     *  *  *

Понякога се чудя дали местата, както хората, имат памет?Дали да срещнеш един град, една страна, е така лично и необикновено като да срещнеш човек? Дали както ти се чувстваш по-добър, по-пълноценен и по-богат след всяка една такава среща, дали това усещане се предава и на мястото, дали всеки случаен и неслучаен минувач му оставя по нещо, пълни го с мисли, вълнения и впечатления? Тръгвам си неочаквано скоро, а може пък и да съм била прекалено дълго време тук – в крайна сметка е почти  едно и също, защото е дошъл моментът, в който въпросите нахлуват като лятна буря в главата ти и дори екстремното гмуркане в морето не ги прогонва….Дали брега на Морайра ще запомни, че съм била тук, че съм живяла под тези слънчеви лъчи, че съм се будила с пясък в косите и вятър в очите, или пък морето безмилостно ще заличи не само стъпките ми по плажната ивица, но и всеки белег в сърцето ? Дали когато се върна ще бъде така, сякаш никога не съм си тръгвала, или пък сякаш никога не съм била? Дали след тази година станахме и по-добри, по-мъдри, по-опитни, или взаимно се принизихме до онова ниво, в което просто съществуваме, без смисъл, без причина, без посока? Дали ако достатъчно дълго се взирам в необятните ти води, идеята да си тръгна ще спре да предизвиква онова чувство на леко неудобство, сякаш столът, на който седя е прекалено твърд или прекалено висок? Ако обещая да замина, обещаваш ли, че ще ме чакаш да се върна?